Спартак Дерменджиев: ``Не искам да съм българин.``


ЗАКРИВАТ ДЪРЖАВАТА С ЦИНИЧНА ИЗЛОЖБА – скулптор иска да сме американски щат

Не искам да съм българин, не искам да има такава държава – единствения изход е тя да се закрие, твърди най-сериознo художникът Спартак Дерменджиев.

Със скандална изложба той поставя „началото на края  на държавата” ден след националния празник 3 март. Неприличните пластики и рисунки в галерия „Стълбата” са озаглавени „ България – курва тоталитарна”

Авторът твърди, че имунната система на обществото е унищожена и в страната всичкo е лъжовно. „Така и така чакаме пари от вън, ползваме чужд опит в управлението, нека внесат и управляващи” разсъждава скулпторът.

Ако питат него той би искал да станем американски щат.

Докато държавата все още съществува Дерменджиев иска да се титулува главен порнограф на републиката.

***В същото време баща му Крум Дерменджиев: 




Борецът за свобода Яне Сандански от скулптора Крум Дерменджиев.

Със скандалното и невъзпитаното мото Дерменджиев иска да обиди не народа, а държавните институции, които унижават България с некадърност, корумпираност и извратеност.

Спартак Дерменджиев от 10 години вае разпуснатата серия „Венери”.

Още тогава печели с тези пластики награда в Будапеща. У нас обаче критиците му лепят етикета еротично изкуство.

„Това което правя не е еротика, а чиста порнография” твърди авторът.

Столични галеристи откровено му признали, че се срамуват да излагат секс скулптyрите.

Сега за пръв път  „Стълбата” ще изложи всички порно пластики на куб.

43 – годишния творец е контра на тезата, че изкуството трябва да прави хората добри.

„Искам моите произведения да ги правят по – лоши. Стига наивност. Отдавна прозрях безсилието и ненужността на изкуството”, казва скулпторът.

Той дори искал да стане шофьор в „Бърза помощ” за да върши нещо полезно.

Станислава ПЕТКОВА

КОНТИТЕНТ, 27 февруари 1997 г.

   

Bестник Култура, бр.27, 9 юли,1999г. При Спартак Дерменджиев деградацията на академичния код е сведена до лишен от визуална експресивност и пластична енергия институционален език. 

Рисуването като тяло или ритуалните измерения на академичния код.

(по повод изложбите на Десислава Минчева в галерия Райко Алексиев и на Спартак Дерменджиев в СГХГ- юни 1999)

При Спартак Дерменджиев деградацията на академичния код е сведена до лишен от визуална експресивност и пластична енергия институционален език, в границите на който вероятно според автора би трябвало да се извърши жертвоприношението.

За клинициста е ясно, че една от функциите на изкуството е изначално насочена към възстановяване на разрушеното тяло на майката.

В текст, който придружава изложбата, художникът заявява, че няма нищо против жените, че изкуството му е насочено против (дъръ...дъръ...) и за това той е принуден да използва (дъръ...дъръ...) т.е. тялото на майката, т.е. себе си и (кое всъщност?) и (всъщност за какво?). 

 Но нека за момент излезем извън света на изкуството (да не забравяме, че здравословно е не толкова самото изкуство, колкото свободата да излизаме и да се завръщаме в него), нека оставим и психологическата реалност на креативния процес и възможностите за нейната естетическа интерпретация, и чуем този глас: "...аз страдам, чрез тялото на майката...то е унижено - унижен съм и аз...простете ми, наказвайки и измъчвайки него, аз всъщност изтезавам себе си."

 
Гравитационен колапс на вътрешното пространство? Може би, но нека (поне засега) продължим само в галерийното пространство. При Десислава Минчева академичният код е сигурен филтър, не разрешаващ на неконтролираното съзнание маниакално-депресивни манипулации с "тялото на майката".

Тялото на майката изпълнява първичните си функции на вместилище и архаичен идол. 

При Десислава Минчева се срещаме с напрегнатото достойнство на тялото като самотен елемент от един глобален, свръхчовешки (сякаш подреден от самия Светлин Русев) мета-натюрморт, а при Спартак Дерменджиев с хаотичните конвулсии на едно неовладяно пространство, оправдано с настоятелното подканване към действия, присъщи на тялото като биологична функция.

Петер Цанев

Спартак Дерменджиев оскверни достойнството на България.

Тези „творби” наистина вкараха Дерменджиев в страниците на вестниците и той получи своята доза медиен солариум, но от това творческият му изказ едва ли ще стане по-малко вулгарен.
 

„Изборът на Парис и рамка за QR-а„

„Родината като уличница“

автор – Борислав Колев – списание „Сега“.   
 

Спартак Дерменджиев оскверни достойнството на България.

„България – курва тоталитарна – изложба на Спартак Дерменджиев

Тази изложба спокойно може да се казва „Станка – уличница дърта“.

Или пък „Драганка – кучка невярна“. Защото скулптурите и рисунките на въпросния Спартак оформят следната картинка: една повяхнала брантия първо си сваля гащите, а после вече си ги е свалила.

Тя заема най-разнообразни пози и чака – ясно какво. Клиент й е кирлив помияр, с който се съвокуплява в поза „френско гълъбче“.

Експозицията обаче не е посветена на някоя другарка на Спартак, която го е разочаровала със свойта шавливост. Ако беше така, Спартак щяхме да го разберем – чувства се прекаран човекът и дава художествен израз на омерзението си от блудницата.

Но експозицията се казва „България – курва тоталитарна“. И за да няма грешка, авторът й е турил подзаглавие „Изложба за края на една държава“.

Така ни е сведено, че Спартак е разочарован от родината.
И пачаврата, такована от четириноги твари е именно тя.

Спартак си ги разправя тия неща и в медиите, които пък охотно му дават думата.Та той, значи, протестира срещу държавните институции, срещу некадърните управници, срещу бакалина шмекер, срещу съдята на неделния мач и синоптичната прогноза.

Спартак е много гневен. Той предлага да се отърсим от излишния патриотизъм и да си внесем управляващи отвън. Или най-добре да станем американски щат. Аз съм циник, тръби Спартак. Цинизмът му бил роден от отчаяние.

Отчаяният Спартак може да не е толкова лош художник, но със сигурност има отвратителен вкус. И възпалено съзнание. Как иначе ще му хрумне да сравни България с уродливите плодове на мокрите си сънища, комплекси и кошмари.

И друго – по-гадно нещо – се крие зад грозните му фигурки и нагли брътвежи – меракът на всяка цена да влезе в устата на хората. Този мерак е по-силен дори от сексуалния глад на содомизираната му героиня.

Ако приемем, че отечеството по принцип е леко наведено, то Спартак директно се е хванал за палците пред извратената конюнктура.

Седи си тъй и зове да го обявят за главен порнограф на републиката.

Не си дава сметка клетникът, че е само порностатист. А главни статисти няма.

автор: БОРИСЛАВ КОЛЕВ, списание „Сега“. 

Впечатляващ разказ на Любомир Далчев, озаглавен „Пътят на всеки творец“ от 19.04.1968г. изобличи лъжите на Спартак Дерменджиев пред „Площад Славейков“ от 28.04.2015г.

На 28.04.2015 г., в медията „Площад Славейков“ бяха публикувани потресаващи лъжи, манипулации и спекулации в интервю със Спартак Дерменджиев – един от синовете на големият български скулптор Крум Дерменджиев.

Спекулацията започва още в заглавието : „Спартак Дерменджиев : Аз правех скулптурите на баща ми.“, като по-нататък продължава с внушението, че Крум Дерменджиев не можел сам да си прави скулптурите и трябвало 10 годишният  Спартак да му ги прави, та затова ето виждате ли колко голям и важен бил Спартак, но не му се давали големи поръчки…  

 Доста прозрачен ход.

За придаване на важност и зачеркване на старото поколение скулптори – класици от хоризонта чрез оклеветяването им.  

Това, което Спартак Дерменджиев скри от нас в интервюто, е фактът, че със съдебно решение за развод от 16.05.1968 г. на Софийски Градски Съд, Спартак Дерменджиев още от 14 годишна възраст не живее в едно домакинство и в едно и също семейство с баща си Крум Дерменджиев, камо ли пък да му е „правил скулптурите“, а издръжката му е изпращал с пощенски записи по пощата. Спартак е живял при майка си, а не при баща си, който го е изоставил и си е създал ново семейство и нови деца . . .

И ако някой мисли, че става дума само за някаква роднинска караница между баща и син, то отново не е познал.

Защото преименувалият се наскоро от Спартак на Парис Дерменджиев, не е „пожалил“ дори и професора си, при който е завършил в академията – проф. Илия Илиев, също добър български скулптор. Ето какво казва Спартак за него : 

„Навремето на нищо не ни учеха в Академията – твърди скулпторът – само се лежеше по пейките… Ако някой кажеше, че се учи от професорите си – защото те бяха паметникари – всички щяха да му се присмеят, да му кажат, че е натегач и лъжец. Затова бе немислимо да се случи. Спомням си, че посещавах лекциите по естетика на Исак Паси във Факултета по журналистика, но моят професор – Илия Илиев, разбра и ми каза да не ходя.“

И правилно му е казал – нали се е записал да учи скулптура, а не журналистика . . .

Днес Спартак Дерменджиев се оплаква пред журналистката Диляна Димитрова, че бил станал жертва на анонимен трол в нета, но истината е че именно Спартак,криейки се зад чуждата самоличност на скулптора Димо Лучиянов е избрал да злослови срещу колегите си скулптори чрез лъжи, подигравки и безсрамни клевети, за да изпъкне по някакъв начин пред тях.

Но нека да продължим нататък с прословутото интервю на Спартак в „Площад Славейков“, в което изрича и една съвсем нова лъжа :

„Баща ми беше скулптор, но тези неща, които са хубави и с тях е влязъл в историята на изкуството – паметникът на Гоце Делчев, рисунките от затвора…, не ги е правил той. Дори дипломната му работа не изглежда да е негова – той не можеше да работи така, защото не е пластик, по-скоро е декоративен автор. Аз още от 10-годишен бях вързан в ателието му, не можех да играя с децата…“

На фона на фактите, документите и снимките на които ясно се вижда каква е истината и кой е правил скулптурите в действителност, това звучи точно като грандоманска фантасмагория на 10 годишно дете…

Истината я знае най-добре скулпторът Любомир Далчев, а не Спартак Дерменджиев, който още не е бил роден тогава на този свят, за да знае изобщо как стоят нещата. 

И тъй като освен свидетел, Любомир Далчев  е и професор по скулптура, завършил не само българската Национална Художествена Академия, но и Римската академия за изящни изкуства, то можем с основание да разглеждаме разказът му и като експертна оценка за това дали наистина Крум Дерменджиев  се е представял с чужди творби, както твърди недостойният му син Спартак . . .

От свидетелстващият разказ на Любомир Далчев научаваме, че всъщност Спартак е излъгал, че баща му не бил автор на творбите си, научаваме, че Спартак е излъгал, че баща му не бил скулптор пластик, както и че Спартак е излъгал, че баща му не е бил работлив и е трябвало Спартак да му прави скулптурите, защото не можел сам и някой трябвало да му ги прави…

А ето и разобличаващата лъжите на Спартак Дерменджиев изповед на един безспорно достоверен, компетентен и напълно честен свидетел – професор Любомир Далчев. Изповедта е от 19 април 1968 – ма година и е документирана в архивите на печатните издания.

Любомир Далчев , 19 април, 1968 г. :

„ПЪТЯТ НА ВСЕКИ ТВОРЕЦ.

. . . В тези кошмарни дни на вратата на моето ателие в Бояна се появи един младеж, преследван, гонен, минал през школата на полицейските участъци.

Той ми се довери, макар и малко да се познавахме. Месеците, които прекара в моето ателие бяха за него време на укрепване и учение. Не зная дали тогава се затвърди у него любовта към скулптурата ?

Hо той носеше със себе си заряд на творец, работеше усърдно, с голямо желание и любов. Аз го обикнах, аз винаги съм обичал трудолюбивите хора. Работата е всякога гаранция за успех.                                     

От това което е направил Крум Дерменджиев за този четвърт век, едва половината се е вместило в обширната зала на ул.Гурко №1.

Тук ще видим произведения от миналото и настоящето, познати лица от времето на борбата и от наши дни. Крум Дерменджиев е винаги до реалността, до тези които го заобикалят.

Но от всички той най-много обича майка си и братята си. Та нали трима от тях паднаха за нашата свобода. Тези мили образи са постоянно пред очите му и той ще ги изобразява много пъти.

Застанал пред бюста на неговият брат Асен,  виждам как образа израства монументален. Кръвта от сърцето на художника е преминала в камъка, тя пулсира в него. Героят е жив.

Това е творба с рядко художествено внушение, с чиста и категорична форма, с единен плътен обем. Изразът е великолепен – образ на силен борец, решителен и благороден.  Аз твърдя, че това е един от най-прекрасните бюстове в нашата скулптура.

Постигнатото е достатъчно за справедлива оценка, защото когато говорим за един творец, трябва да вземем най-високата точка на неговото развитие, както планината се измерва със своя най-висок връх.“

Любомир Далчев , 19 април, 1968 г. 

*за пълният текст на речта – тук .

Крум Дерменджиев е научил най-много за скулптурата от Любомир Далчев и то за изключително кратко време и много, много работа. Като други свои учители, които са му оказали влияние, но вече след постъпването му в академията, той признава проф. Марко Марков и Иван Лазаров.

Любомир Далчев е имал и други свои ученици в ателието си, но не е известен друг негов ученик, от който да се е възхитил до такава степен, както от работата на Крум Дерменджиев. 

Крум Дерменджиев работи скулптура. Сам. – 1941 г.

Истината трябва да се знае! 

Крум Дерменджиев си има всичко – свидетели, снимки, видео, експертни оценки, както и съдебен акт, с който са отхвърлени претенциите на Спартак Дерменджиев да получи запазена част от скулптурите на баща си.

Това, че когато Спартак ги е искал от съда, не е твърдял, че не са на Крум Дерменджиев и че „не струват“, би трябвало да говори достатъчно красноречиво за това каква е истината в действителност. 

Крум Дерменджиев -1997

* Пълният текст на изповедта на проф. Любомир Далчев е публикуван ето тук.

Източникът на информацията е доказан, автентичен и потвърден в брой от месец април, 19.04.1968 година на вестник „Работническо Дело“, където е публикувана речта на Любомир Далчев.

Любомир Далчев е професор по скулптура, завършил не само българскатаНационална Художествена Академия, но и Римската академия за изящни изкуства.

Речта е произнесъл като куратор на ретроспективната изложба на Крум Дерменджиев през 1968 г., защото именно той е пряк свидетел на развитието на Крум Дерменджиев като скулптор.  

В описа с творби на тази изложба се намират и скулптурните портрети на сподвижниците на Гоце Делчев, за които Спартак „се съмнявал“, че било възможно да ги направи човек без образование по скулптура.

Сякаш Огюст Роден, Кольо Фичето и Луи Бариас не са били гениални творци без образование на хартия.

А Крум Дерменджиев е получил такова, но по стечение на обстоятелствата това е станало малко по-късно /1951г./, след което самият той става преподавател по скулптура в Националната Художествена Академия.

И не само, че е получил образование, но дипломата му от академията е била единствената диплома във випуска с оценка отличен 6 + с похвала. Такова нещо се е правило изключително рядко и то само в случаите, в които в академията е попаднал изключителен талант. 

Но по-любопитен е фактът, че само няколко години преди това свое изказване, чеКрум Дерменджиев  „не можел“ сам да си прави скулптурите, същият Спартак Дерменджиев е заявявил пред съда точно обратното, а именно – че творчеството на Крум Дерменджиев е значимо и че то трябва да се издирва и съхранява . . .

ОЩЕ ПО ТЕМАТА :

И ХУДОЖНИКЪТ ХРИСТО БАРАКОВСКИ РАЗОБЛИЧИ ЛЪЖЕЦА СПАРТАК ДЕРМЕНДЖИЕВ !

И СКУЛПТОРЪТ СТОЯН КОЛАРОВ РАЗОБЛИЧИ ЛЪЖЕЦА СПАРТАК ДЕРМЕНДЖИЕВ !